Aug 22
ПРОФ. ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА: Важни са посланията, индивидуалността и професионализмът PDF Печат Е-поща
Автор: Марио Николов   
Вторник, 21 Юни 2011г. 09:01ч.

Десислава МинчеваМечтата ми е да направя така, че светът да види наистина изключителните български художници

ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА е родена в София. През 1981 г. завършва специалност „Живопис" в Националната художествена академия (НХА), в класа на акад. Светлин Русев.

Художничката има над 30 самостоятелни изложби у нас и в чужбина*. Нейни творби са във фонда на Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, както и в редица общински и частни колекции в страната и чужбина - Франция, Холандия, Белгия, Германия, Великобритания, Гърция, Финландия, САЩ, включително в колекцията на проф. д-р П. Лудвиг (Аахен, Германия) и колекцията на Юго Вутен (Белгия).

Десислава Минчева е професор в НХА, София.

За работата си в областта на рисунката художничката е отличена със Златен медал на фондация „Агаци", Италия (2002).

Проф. Минчева изнася лекции в Академия „Ла Есмералда", Мексико сити (2007); в Барселона, Испания (2008); в Екол де Боз'ар Париж, Франция (2008) и в Академия Брера в Милано, Италия..

Член е на Изпълнителното бюро на СБХ, завеждащ отдел „Международни отношения" и PR на СБХ.

През 2008 г. издава книгата „39 съвременни български художници" и е куратор на изложбата, с участието на авторите от книгата.

От 2005 до 2009 г. е сътрудник по проблемите на изобразителното изкуство в списание Bravacasa.

През май т.г., в столичната галерия „Райко Алексиев", Десислава Минчева и Долорес Дилова представиха съвместната си изложба „Усещане за вода".

(c) Десислава Минчева

Какво ви вдъхновява?

- Напоследък до такава степен външният свят и отношенията противоречат на вътрешната ми нагласа и желания, че по-скоро бих заменила думата „вдъхновение" със „съпротива". Съпротива срещу пошлостта, лицемерието, лъжите, грозното... Срещу налагането на конюнктурни правила в живеенето и в изкуството, срещу опитите за насаждане на естетическа нормативност, срещу липсата на хуманност и тоталния дефицит на идеализъм.

Мисля, че вдъхновението при мен идва по линията на дълбоко осъзнатото желание за постигане на хармония. За мен думата „красота" не е изгубила значението си. Струва ми се, че тя е единственият възможен мост между хората. Някои тръгват по него от двете страни на реката и се срещат някъде по средата, други даже не пристъпват... Под „красота" разбирам желанието за съвършенство (доколкото е възможно дефинирането на подобно понятие) и готовността да изтърпиш големи лишения и неприятности от личен и общ характер в името на макар и частичното му постигане. Приела съм, че трудностите и красотата (каквото и да означава това) вървят винаги заедно.

Наскоро ви избраха за член на Управителния съвет на СБХ, вие ръководите и международния отдел на организацията. Навярно има много неща, които трябва да се свършат – откъде започвате?

- По ред причини, свързани с чувството ми за отговорност, с известна доза нездрав оптимизъм и отчасти с мазохизъм се захванах с тази работа. Доста отдавна съм свързана със СБХ. В моя случай обвързаността ми е почти на генетично ниво и няма измъкване. Навлязла съм доста навътре в проблемите му и особено в последните 3 години ясно осъзнавам необходимостта да се осмислят ролята и значението му днес. Не съм новак и сега просто продължавам нещо, започнало и движено от колегите ми. Е, първо изчистих и пребоядисах стаята си :))). Често външните неща стават симптом за вътрешни промени, кой знае?

С другите колеги от бюрото сме екип и работим заедно. За мен е много важно да имам до себе си приятели и съмишленици, защото иначе всяко начинание се обрича на провал. Встъпих в длъжност в ужасно тежък за СБХ момент, но имам мъгливото усещане, че предстоят поне малко по-спокойни и смислени времена. Дано не изглеждам твърде наивна...

Мечтата ми е да направя така, че светът (е, част от него!) да ВИДИ наистина изключителните български художници. Готова съм да тропам на много врати и да искам помощ, защото мисля, че каузата си заслужава усилията.

Още в първите дни на вашия мандат – макар и да не се отнася пряко до дейността на СБХ – трябваше да реагирате по един на пръв поглед странен повод – подаръците, които получи папата от българската делегация за 24 май?

- Ох! Това беше първото нещо, което ни се стовари на главата. Има граници, които не трябва да бъдат прескачани даже от високопоставени лица. Всъщност – най-вече от тях! България трябва да се представя по света ДОСТОЙНО. Другото е направо престъпление. Недопустимо е по случай 24 май на папата да се подаряват произведения със съмнителни качества, произведения на хора с недобра творческа репутация и които са известни само с това, че са любимци на депутати и богаташи. (Бих могла да се изразя и „по-културно", но не искам.) Подборът на произведения в такива случаи е добре да бъде възможно най-отговорен и да е приоритет на оторизирани за това лица. Той не може да бъде продукт на личния вкус и на некомпетентни съветници извън сферата на изкуството. Изпратихме нещо като официално протестно писмо до г-жа Цецка Цачева, но до този момент отзвук, естествено, няма. Очевидно е въпрос на упорство от наша страна и на някакви дебати в медиите, докато постепенно някои хора разберат, че освен проява на лош вкус тяхното безотговорно демонстрирано невежество е и вреда за държавата. Не ми е безразлично как възприемат в естетически, което значи – в цялостен културен план, държавата ни. Зловредната самодейна практика трябва да спре веднаж завинаги!

От години над СБХ е надвиснал като дамоклев меч един деликатен проблем – отношенията ви със Софийския университет за „Шипка" 6. Възможно ли е бъде намерен изход от тази ситуация?

- По този въпрос засега мога само да кажа – надежда има! Направени са първите реални стъпки, много хора на високо ниво се ангажираха със справедливото решение на проблема на СБХ, в очакване сме на скорошни конкретни действия. Въздържам се от подробности заради чисто суеверие.

Преподавате в Художествената академия, работите в СБХ, рисувате... Как се справяте с острия дефицит на време?

- Честно казано, от години вече времето изобщо не ми стига. Било разтегливо понятие... Много организиран и упорит човек съм, но понякога съм съсипана от невъзможността да правя това, което съм приела, че ми е работата. Рисува ми се. Няма да спра да го правя. Нощите са дълги, нищо, че след тях и дните се проточват ужасно. Умората си е умора... Добре, че съм страшен инат и не се предавам без бой:))).

Какво казвате на студентите си при първата ви среща и какво, когато „удари" последният звънец?

- Сигурно и началото, и краят са важни моменти, но си мисля, че точно между тях се простира дългият, сериозен и полезен път. Напоследък се улавям, че уроците ми стават все по-трудни за възприемане в нашето забързано време и с новите хора, които искат резултати веднага. Във въздуха, а често и директно, се носят въпроси като „Как да се реализираме?", „От какво да живеем?", „Накъде точно да тръгнем?". А на тези въпроси аз нямам друг отговор освен един – БЪДЕТЕ СЕБЕ СИ! Най-трудното нещо за един художник е да разбере кой е той всъщност. Оттам нататък се определя и пътят му. Желая от цялото си сърце на всички млади колеги късмет и силен характер. Това е.

Наскоро завърши изложбата „Усещане за вода", която направихте заедно с Долорес Дилова в галерия „Райко Алексиев". Някои посетители останаха очаровани от „новото" ви амплоа – пейзажа. Всъщност за нов период ли става въпрос?

- Не за пръв път правя пейзажи, но наистина сега бях напълно концентрирана точно и само в това. Докато работех, ми се мяркаше еретичната мисъл да направя някоя фигура, но все пак идеята беше друга. Всяко човешко присъствие щеше да наруши целостта и самодостатъчността на природата и на преживяването. Искаше ми се духовността да бъде изразена по друг, не по обичайния за мен начин. Просто си наложих въздържание този път.

Превъзходна рисунка, богати нюанси, големи формати – всичко това изисква...

- Мотивация, усилия, какво друго? Нормалните неща.

Вашите творби са заредени с особена, рядко срещана в днешно време чувственост, но и със сила... Картините ви привличат зрителя като с някакъв странен магнит – естетически, философски, морален... Може би трябва да добавим и няколко разновидности на думата „класика"...

- Марк Твен, както винаги остроумен, казва: „Радвам се, че старите майстори до един са мъртви. Де да бяха умрели още по-рано..." Съпоставянето на днешното време с епохи на духовен разцвет е доста страшно. Сега животът ни е истеричен. Раздирани сме от противоречия, но и някак лесно махваме с ръка на всичко. ХХI век е наистина време за рушене на кумирите - вече необратима история - време за индивидуалисти. Изкуството на съвременността си остана онова същото огледало на света, каквото винаги си е било, но ние вече не можем да разберем и да контролираме този свят. Не можем да приложим старите правила към новото Аз на твореца. Ние, художници и зрители, не сме цялостни същества вече, уви...

Даже и да не прилича по нищо на спокойната, дълбоко съдържателна, съвършена изказност на старите майстори, днешното изкуство е това, за което след години някои ще съжаляват, че вече не съществува. Диалектика... И да не ми харесва – така е.

Римлянинът Катул бил казал: „О, какъв век! Колко блудкав и невъзпитан!" Добре, че не е жив, та да се сблъска с „хуманизма" и „изискаността" на нашия!

Мисля, че точно липсата на цялостност на съвременния човек е причина класиката да се приема като добре свършена някога работа и като нещо неразбираемо и някак безполезно днес. Не можеш да се подчиняваш или стремиш към закони, ако всичко около тебе се руши. Изглеждаш анахроничен и нелеп.

Може би има необходимост и основание да говорим за класиката във време, което разчита на съвсем други емоционални и пластически кодове заради подреждането на критериите в някакъв логичен пъзел, но това е сложна материя... Нека я оставим за друг път!

Да говоря за личните си намерения и резултатите от тях ми се вижда глупаво. Правя неща, които да не се нуждаят от много думи.

Как се чувствате в контекста на все по-налаганите „нови медии"?

- Чувствам се извън тях. Но винаги съм казвала, че както има слабо и бездарно традиционно изкуство, така има слабо и бездарно съвременно. Въпрос на възможности, идеи и способност за внушение.

Не бих се тревожила особено по въпроса за новите медии, ако те не се опитваха така безогледно и с такъв псевдомладежки хъс да из(за)местват „старите". Сякаш един фаюмски портрет звучи старомодно... Изобщо – що за нелепа битка е това?!

Всяко въвеждане на нормативност е страшно! А ситуацията в момента ми напомня едни не много отдавна минали години, когато, за разлика от днес, „новото" беше смятано за ерес. Важни за мен са посланията, индивидуалността и професионализмът. Репликирането на сравнително наскоро утвърдени критерии не ме впечатлява. Така или иначе моят път е друг и той почти не се пресича с новата изразност. Изборът ми е предопределен и окончателен, колкото и страшно да звучи това.

Жените и изобразителното изкуство... Артемизия Джентилески, Камий Клодел, Тамара дe Лемпицка, Доротея Танинг, Джорджия О'Кийф... Какво е усещането на жена, работеща в област, която на някакви подсъзнателни нива все още се смята за „мъжка"?

- Мъжете... Жените... Тема за отделен разговор, наистина. Аз никога не съм страдала особено от това, че обикновено ме сравняват с мъже, като това е форма на балкански комплимент.

Тези дни стана ясно, че от 1 октомври академията във Виена ще бъде ръководена от три жени – ректор и две заместнички. Възможно ли е това да се случи в България?

- Възможно е, но просто няма да стане:))).

Преди седмица Sotheby's продаде чешко модерно изкуство за 18 милиона долара. Смятате ли, че българското изобразително изкуство е подценено на международния пазар? Или става въпрос за реклама, ако е така – кой трябва да я направи?

- Мисля, че да, подценено е. Инцидентни и не твърде популяризирани са изявите ни в чужбина. Понякога ме е яд на света, понякога си мисля, че ние сме си виновни. По-скоро е второто. Иначе – бедна държава с незаинтересувани по посока на културата политици и... резултатът е такъв, какъвто е. Нека прибавим към това институционалната немарливост, липсата на борбеност (неинициативност) и безпаричието ни като съюз, и ето че никой по света не свързва името на България с друг освен със Стоичков, а в редки случаи – с Кристо. Отделни хора и групи успяват да се появят на международната сцена, но те в никакъв случай не изчерпват широкия диапазон на съвременното ни изкуство. (Тук използвам думата „съвременно" за изкуство, което се прави днес и тук от живи хора, а не в изкуствоведческото му значение. Моля да ми се признае тази коректност!:)))

Мъчно ми е, че имаме забележителни автори, за които никой извън границите ни не е чувал. Много се надявам чрез съдействие на отговорните институции в държавата, с помощта на Европа, а защо не и с частни лица да опитаме да накараме повече хора да ни видят.

Кои са трите най-притеснителни черти в националния ни характер?

- Само три?:))) Не че ми харесват обобщенията, но ми се струва, че българинът стана хитрец на едро и дребно, мързелив, завистлив и без капка идеализъм. Не харесвам нагаждачеството му, самочувствието му и заедно с това – комплексите му, усещането му, че от всичко разбира. Е, както не исках да обобщавам, взех, че направих и най-лошото – говорих за българите, сякаш не съм част от тях... Истината е, че все по-малко успявам да се припокрия със средностатистическия манталитет, което ме поставя често в неизгодна позиция. Но, както вече казах – не е задължително да е лесно!

А тези, с които трябва да се гордеем?

- Най-положителното ни качество е, че успяваме да оцелеем въпреки всичко. Но ако трябва да съм по-сериозна – това, с което се гордея, е една не особено голяма група хора, която твори на над европейско ниво. Има свирещи, пеещи, пишещи, рисуващи и прочее странни индивиди у нас, успели да се съхранят, развият и да работят така, сякаш всичко им е наред.

Ако бяхте писател, каква книга щяхте да напишете?

- Нещо много лично.

Възможен ли е и необходим ли е на човешката цивилизация нов Ренесанс?

- Необходим – може би. Но абсолютно невъзможен! Докато си пиша интервюто, телевизорът пред мен нещо си бръмчи и ме залива с обичайния боклук. Това е един отвратителен фон, за който сама съм си виновна, защото... защо ли го търпя? Та този фон, който е едновременно и отражение, и моделиращ фактор на свят с вече напълно съсипана ценностна система, мислите ли, че обръща внимание на някакъв си там Ренесанс? А вестниците? А онази отвратителна и пошла музика, която доближи едно-две поколения до приматите? Та ние загубихме даже представа за понятието „морал"... Безверие или догматизъм – те ли ще извисят духа? Загубихме устои, примери, корективи....Загубихме уважение към каквото и да било, даже май към себе си... Не, няма как да стане!

*Самостоятелни изложби на проф. Десислава Минчева:

1985 - галерия „Руски"6, София
1986
- галерия на СБХ, „Шипка"6, София
1986
- Есенни изложби в Стария град, Пловдив
1992
- галерия „Ж. Мейер", Париж, Франция
1992
- галерия „Севр", Париж, Франция
1993
- галерия „Титан", Франкфурт, Германия
1993
- галерия „Розе", Хамбург, Германия
1995
- галерия „Р. Алексиев", София
1995
- галерия „Александерплац", Скопие, Македония
1995
- градска галерия на град Щип, Македония
1996
- галерия „Сите дез'ар", Париж, Франция
1996
- галерия „Сънарт", София
1998
- галерия „Норман", София
1999
- галерия „Р. Алексиев", София
1999
- галерия „Теди", Варна
2000
- галерия „ЛИК", Смолян
2000
- галерия „Теди", Варна (съвместно с Калина Тасева и Юлий Минчев)
2000
- Клуб на народния представител в Народното събрание, София
2000
- галерия „Бургас", Бургас
2001
- галерия „Стенман", Коккола, Финландия и Градската галерия на Канус, Финландия
2002
- галерия „Солерс", София (съвместно с Кирил Матеев)
2003
- галерия „Възраждане", Пловдив
2004
- галерия „Максим", София
2005
- галерия „Пролет", Бургас
2006
- СГХГ, София
2007
- галерия „Арт Ефир", София
2007 - галерия „Пролет", Бургас
2008
- галерия „Академия" – изложба фотография „Моите доказателства"
2009
- галерия „Българи", София (съвместно със С. Симеонова – скулптура)
2009 - галерия „Пролет", Бургас
2009
- Дом „Витгенщайн", Виена, Австрия (съвместно със С. Симеонова)
2009
- галерия на посолството на България в Лондон, Великобритания (групова изложба)
2010
- галерия „Ст. Доспевски", Пазарджик
2010
- галерия „Арте", София
2010
- галерия „Теди", Варна (съвместно с Калина Тасева и Сандро Арабян)
2010 - галерия „Мексиканска къща", Пловдив (в рамките на Есенните изложби)

2011 - галерия „Райко Алексиев", София - „Усещане за вода", съвместна изложба с Долорес Дилова.
1991, 1992 – Участие в Есенния салон, Париж,
2001, 2002 – Участие в АРТЕКСПО, Ню Йорк, САЩ
2005 - СГХГ –„Балет", съвместен проект с Американското посолство в София (колективна изложба).

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Четвъртък, 23 Юни 2011г. 10:11ч.
 

КИНО

ЛИТЕРАТУРА

МУЗИКА

ТЕАТЪР

ДРУГИ